Хан Аспарух: Между Дунав и Вечността

Годината е 680-та. Кървавочервеното слънце, подобно на разярен звяр, потъваше зад хоризонта, хвърляйки последните си лъчи върху безкрайните степи. Вятърът, носещ миризмата на суха трева и отдалечен дим, виеше през юртите на Дунавската равнина, сякаш оплакваше падналите. Аспарух, млад хан с очи, сини като зимното небе и пронизващ поглед, седеше на мършавия си кон, опирайки се на дългото си копие. Косите му, черни като крилата на гарван, бяха разрошени от вятъра, а лицето му – изваяно от воля и безпощадна решителност. Той е вождът на останките от могъщото Великобългарско ханство, разкъсано от вътрешни борби и натиска на Казанския хаганат. След смъртта на баща си Кубрат, племената са разделени, разпръснати като разпилян пясък. Аспарух, заедно с най-верните си хора, се е отправил на запад, търсейки земя, където да изградят нов дом, ново ханство, достойно за наследството на Кубрат.